ALENAFANELA


Гмуркане
October 31, 2008, 12:25 am
Filed under: Морето, Разкази

 

–АСЕНЕ!

Вълнистите поля изглеждат остри. На цвят. И на вид. Сухотата им е почти непоносима. Прерязаните със селски косù кухи тревни стебла измъчват с предчувствие за убождане. Напукана полуоплешивяла земя и преливаща морска шир – прекален контраст, драстичен визуален оксиморон. Колко ли по-хубаво е напролет, когато същите тия поля са застлани (не, обгърнати!) с мека прохладна трева, тичаща заедно с вятъра. Няма да усетиш как си стигнал морето. Няма да усетиш, как тревните вълни са се прелели в морски.

­– АСЕНЕ! – Весето викаше с тънкия си глас и с всички сили се опитваше да настигне момчетата. Те обаче, изглежда, изобщо и не подозираха, че тя е наблизо, дали от разговора, в който бяха потънали, дали от вятъра. Или пък от нещо друго.

Весето реши, че е безсмислено да вика и по-лесно ще е да ги настигне. С последни сили, вече почти зад гърба им, тя едва ли нe прошепна:

– Чакайте ме.

– О, Весèнце! Къде са другите?

– Пушат и ядат лютеница на терасата. Исках да съм с вас.

– Това е Симо. Искаш ли облак.

– Какъв облак?

– Забъркали сме го в тая бутилка, пийни си.

– За пръв път пия облак от бирена бутилка. За пръв път пия облак.

– Изобщо?

– Хи-хи. Пия ОБЛАК! Не е лошо. Симо, дай още една глътка.

Беше ù много приятно да върви между момчетата и да изчезва в мелодията на мъжките им гласове. Опитваше се да се съсредоточи върху смисъла на това, което те казваха, но фразите само докосваха съзнанието ù и се отдръпваха като вълни. Ритъмът им звучеше твърде силно, та да може някакъв друг смисъл да надделее.

На Асен и Симо обаче не им пречеше, че тя си мълчи. То си е по-добре момичетата да мълчат, даже такива като Весèто. В този случай ударението изпълнява различителна функция. Може би дори смислоразличителна. Но пък това много не личи в песничката за нея:

“Веее-сен-це мии-ло,

 май си от-ка-чии-лоо”

 Асен се усмихна и, изглежда, пропусна последното изречение на Симо. Едно магаре стоеше насред нищото и не правеше абсолютно нищо. Всички му обърнаха внимание с погледи, но не го изкоментираха. Присъствието му някак парадоксално омекотяваше и одухотворяваше бодливата сухота на пейзажа.

Весето мерна една наблюдателна кула и заяви, че иска да погледне отгоре.

– Страшно обичам да гледам отвисоко.

И полетя натам. Горе духаше бая. Вятърът грубо запушваше устата и не даваше да дишаш. Гледката не беше много живописна. Вече започваше да се смрачава. Цветовете чезнеха и всичко изглеждаше по-меко, ала и по-малко експресивно. Нямаше кой знае какво да се прави тук горе. Емоцията не струва пукната пара, ако няма с кого да я споделиш. Как иначе ще си я спомниш? Как ще си сигурен, че си я изживял? И как ще знаеш, колко силно си чувствал?

– Имате ли още облак?

Последва поредното кръгообразно движение на бутилката между тримата. Убитите цветове някак звучаха по-тихо. Убити цветове и убито време. Човек няма как да не притихне. И тя се заслуша. Говореха за самоубийството. Изглежда и двамата биха го оправдали. Не! Какви ги говорите бе, момчета, това е ужасно, грехота, слабост, дори никога не е изход. Идеалисти.

– Аз не го приемам!

Симо я погледна учудено, изобщо не очакваше реакция.

– Работата е там, как ще го направиш – трябва да е красиво.

– Не може да е красиво! Не може едно убийство да е красиво!

– Например ако скочиш отвисоко, сигурно поне за малко ще летиш.

– Ще падаш. Накрая ще станеш на пихтия. Грозна работа. Никога не бих го направила.

– Дори да няма изход?

– Винаги има изход.

– Някога няма. И светът е… гаден.

– Като погледнеш назад осъзнаваш, че дори когато ти е било много, ама много тежко, когато ти се е струвало направо непоносимо, стигаш до една точка след която всичко тръгва на добре. Всяко зло е за добро. Наистина.

– Абе… вярно си е.

– Пък и Ради казва, че това са изкушения. Подадеш ли им се, край.

– Весèнце, ще събереш ли съчки, докато се гмуркаме за миди. Дано ония се сетят да вземат ако не хляб, то поне някоя и друга царевица.

– Добре, но ми обещайте, че ако някога… ако ужасно силно ви се поиска да го направите, обещайте ми, че ще ми се обадите по телефона. Тогава и аз ще дойда. И ще скочим заедно. От някоя висока скала. В морето.

Когато ходилата ти пробият водата, много боли, направо пари, но после веднага безброй хладни мехурчета те прегръщат, събират се под мишниците и те гъделичкат. И ти изскачаш на повърхността като някое огромно продълговато мехурче. После виждаш земята с други очи, все едно за първи път.

– Обещайте ми. Симо, обещай!

– Обещавам.

Толкова е приятно да се облегнеш на някой топъл камък. Има нещо атавистично в това усещане. И в усещането, което изпитваш, когато огънят поглъща погледа ти. Трябва да се напрегнеш, за да откъснеш очи от притеглящата му същност.

– Гледайте, гледайте!

– Хе-хе, Весèто пак нещо видя.

– Падаща звезда.

– Че аз вече поне десета виждам – Деси бе облегнала гръб на гърдите на любимия и беше много, ама много, красива. С лице от огън.

– То си е нормално, всеки август има метеоритен дъжд.

– Трябва да си намислим желания.

Всички взеха да си намислят желания. Огънят започна да гасне и Симо предвидливо набута няколко кочана царевица в жаравата, която се беше образувала отстрани. Загледа се в танцуващите припламвания по овъглените парчета дърво. Огънят също бяга. За да го уловиш, трябва просто да му научиш логиката, да схванеш как той мисли. Това е то стъкмяването на огън. Това го мога. Трябва да има достатъчно въздух между съчките. Трябва да чувстваш, че имаш достатъчно въздух, иначе си загубен.

Всички си мълчаха. Но не беше тихо – морето дишаше. Китарата на Жоро не изглежда да им липсваше. Колко ли желания си бяха намислили общо? Трудно е да се пресметне. Като се отплеснеш в някоя мисъл може и никаква падаща звезда да не видиш. Пък и да видиш, ще намислиш ли навреме? И какво ли може да си пожелае човек? Какво си пожелават хората в наше време? Ти какво си пожелаваш?

Изкачиха се по вълнистите хълмове. Сега беше някак мекичко да стъпваш по тях. Сигурно от облака.

– Звездите правят “бжъъъц” – каза Весето и хлъцна.

– Весенце, какво си пило?

– Облак, хи-хлъц, хи-хи. Хлъц. Ха-ха-ха.

– Трябват ти семена от копър.

– А-бе, Деси, какви ги дрънкаш! Откъде да ги намерим?!

– Ми те просто помагат срещу хълцане, четох го в една книга за фитотерапията вкъщи. Трябва да се направи отвара от тия семена и хълцането ще секне.

– Ееее, ма то докато направиш отвара, сто пъти ще си спрял да хълцаш.

– Хлъц.

– Не се знае. Има патологични случаи. Ако стане хронично, може да продължи с години.

– Ле-хлъц-лелее.

– Виж, Весе, трябва да си глътнеш палеца и ще ти мине.

– Да с’, хлъц… Какво?

– Сгъваш го колкото можеш, така, отмяташ глава назад и го захапваш откъм най дългата му част. Така.

– Хлъц. Ама много ми харесва как правят звездите. Хлъц. Асене, утре ще ме боли ли главата?


1 Comment so far
Leave a comment

Къде е втора глава?

Comment by Incontinentia Buttocks




Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: