ALENAFANELA


Фенек
October 25, 2008, 6:42 pm
Filed under: Разкази

Фенекът живее в пустинята. Има големи, хубави уши и чува с тях всичко. Всяка добра дума, която някой някъде казва. Може да чува и лошите мисли, но не му е приятно. Чува песъчинките и вятъра, чува вкуса на хляб*, пробиването на кожата от комар, нечии очи, мъката и радостта. Ушите му са много важни, в тях е концентрирана хипнотичната му енергия. За разлика от китайските си посестрими – които всъщност се наричат японски лисици – не хипнотизира с опашка. Има хипнотични способности, но не са му любимите и не обича да ги използва. Често обаче прибягва до друг похват. Може да прескача навсякъде из трите измерения и отвъд тях. За това му помага пясъкът. Ето как става. Когато поиска да го направи (а то не винаги е свързано с желание за бягство), просто си представя дупка в пясъка и се хвърля в нея. Не знам какво точно става след това, мен ме беше страх да го последвам, но съм го виждал навсякъде, дори под леглото си. Струва ми се, че той може да се превръща и на други неща, например на котка, на вятър, на миризма на люляк, на зелен аметист, но човек никога не може да бъде сигурен.
Интересен е животът на фенека. Съвършен живот на самопознание и безбрежна сурова красота. Поне така стояха нещата докато той не срещна лъва.
За разлика от другите котки, пристрастени към индивидуалността, лъвът е стадно животно. Не понася самотата и дори може да умре, ако няма поне една женска, за която да се грижи. А този лъв беше попаднал в безбрежната пустиня. И до ден днешен не се знае как точно. Възможно е да се е изгубил в съня си. Или някой да се е пошегувал. Или просто магнитните частички в пясъка да са го привлекли. Както и златният прах.
Каквато и да беше причината, сега той беше сам самотен сред изгряваща зора. И това не беше първата от зорите в тоя край, които трябваше да изтърпява по принуда. Беше свикнал на горещина, но не и на пустош. Не знаеше накъде да тръгне – нямаше път, нито пък миризма, която да го упъти. Седеше си върху песъчинките и наблюдаваше просветляващия хоризонт. Мислеше за тайната в сърцето си – много тежка тайна. Може би трябваше да я каже на някого преди да изчезне. Сега беше твърде късно. Тогава реши да изкопае дупка и да изкрещи тайната си в нея. Бавно помръдна едната си лапа, повтори движението, пак бавно, и стана малка вдлъбнатинка. Нямаше закъде да бърза. Вгледа се в частичките магнетит в пясъка. Кръвта се размагнитва от магнита. Един приятел му беше казал. Ех, приятел.
Много се натъжи и даже, но между нас да си остане, мъничко си поплака, докато загребваше пясъка.
Дупката не ставаше много голяма – колкото пясък изравяше, толкова се срутваше веднага. Тъкмо мислеше да се откаже и в замъгления му поглед нещо помръдна. Вдлъбнатинката трепна и се отвори дупка. Беше фенекът.
Понякога толкова си вдълбочен в желание, че когато изведнъж желаното се появи, не разбираш, че това е то и се плашиш. Пък и след самота – дори да не си я искал – винаги е необходимо време за превключване.
Лъвът си стоеше онемял. Не че не знаеше какво да каже. Просто нямаше нищо за казване. И какво е това нелепо същество. Що за уши?!
Фенекът беше настръхнал от пътуването (статично електричество). Знаеше какво е лъв и знаеше колко е силен. Но сега косъмчетата на ушите му доловиха тревогата в лъвското сърце. И някаква безбрежна, атавистична мъка. Стана му много мъчно, но не го показа. Изтръска козина и си тръгна.
Лъвът го гледаше как върви към изгряващото слънце. Искаше му се да се върне. Малко да си поприказват. Човешки. Ела.
После не се виждаше нищо. Задълго. Беше заспал. Събуди се от странен шум. Не беше чувал такова нещо. Сякаш някой потриваше камъни един в друг. Огледа се. На корема му се беше облегнал фенекът. Скърцаше със зъбки в съня си.
„Хей!” каза си той весело наум.
– А? – отвори оче фенекът. – Какво каза?
– Нищо, мълча си.
– Каза „хей”.
– Така ли се казваш?
– Ами не знам. Ако искаш ми казвай така. А ти? Как се казваш?
– LUV. Защо си тук?
– Ти ме повика. Каза ми да дойда. Но като дойдох вече спеше.
– Прощавай, много бях изморен.
– Знам. Загубил си всичко. Знам какво е. Ела, ще ти покажа къде има вода.
Фенекът няма нужда от никого. Понеже е много силен. И ако някой се появи при него му е в тежест. Но пък колко хора могат да се похвалят с приятел лъв. Не знаеше какво да го прави. Уж голям, пък всеки момент ще ревне. И някаква тайна е глътнал, явно му е приседнала. Ще да го научи как се пътува през измеренията. Ще бъде страхотно да го правят заедно. Ех, колко неща ще му покаже.
И двамата тръгнаха, лъв и фенек – голяма котка и малко куче.

 

_______________________

 * Вкусът на хляб е нещо, което се чува още у Кортасар. Ако можеш да пееш.


2 Comments so far
Leave a comment

Фенеците и лъвовете са ми любими – както кронопите и фамите, кондорите и кронопите, кронопите и лъвовете и кронопите и кронопите! Но тези двамата тук са неотразими!!!

Comment by sublimeswine

Мечтая си да съм фенек, но не понасям самотата като лъва… Тъжно🙂

Comment by sabina




Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: