ALENAFANELA


Фокусите на ди Ария
September 14, 2007, 1:11 am
Filed under: Разкази

– Разказах ли ви за пътуващия панаир?
– Нне-е! – викнаха децата в един глас.
– А знаете ли какво е “пътуващ панаир”?
– Нне-е!
– Това не е панаир, който пътува (както и “boxing day” не е ден, в който се боксират), а превозно средство от един панаир до друг. Срещат се рядко, но са страхотни. Струва си да ги пробваш поне. Преди много години се бях качил на един – кораб. На палубата захладня и затова решихме да се приберем вътре. Оказа се, че вътрешността му е много по-голяма, отколкото можеше да се предположи. Имаше няколко етажа. Не помня много, знаете как забравям, обаче се бяхме спрели при книгите и се радвахме колко любими неща има там. Но чухме музика и искахме да погледаме музикантите. За наша изненада двама стояха насред обширния коридор и дърпаха лъковете върху два много странни инструмента. Звучаха като бас и чело, но съвсем не изглеждаха така. Бяха сини. Имаха много тънки и дълги грифове, самите им тела бяха доста малки и отдолу се поклащаха някакви странни израстъци като крачка. Постепенно се включваха звуци и от други инструменти и настана истинска дандания. Хармонията изчезваше застрашително за сметка на задоволството у изпълнителите. Бяха се събрали доста хора, предимно дечурлиги. Държаха в ръце чудновати инструменти – всичките сини, повечето със сребърен обков – най-много от тях напомняха глобусите от пиратските филми. Милена, която дойде със закъснение от при книгите (и то бая изумена и възмутена от джангъра),  веднага разбра за какво става дума. Отиде зад двамата музиканти, където имаше кашон със сини яйца (големи колкото… ами големите великденски яйца от дърво (или картон ли, не знам), в които си дъжиш някакви неща) и взе едно. Мила взе друго и почнаха да ги оглеждат. Аз, знаете, не смея да пипам чужди работи, пък и се чувствах доста изморен, та седнах на едно детско столче да си почина. Мисля, че тогава точно осъзнах колко съм пораснал. Колената ми щръкнаха над ушите и това ми се стори доста неприлично, затова ги опънах пред себе си и облегнах единия си глезен върху другия. След малко дойде Милена да ми покаже, какво е направила от “яйцето”. Беше малко синьо роялче с ослепително бели клавиши. Но за един роял трябва много материал, а в “яйцето” няма чак толкова, затова този се беше получил колкото длан. Беше красив и издаваше прекрасен звук. Погледнах тъжно порасналите си крачка и в този момент до тях се търкулна едно яйце, но не синьо като онези, а бяло – точно като моята дреха – с бродирани дупчици по него, под които се виждаше нещо тъмнозелено. Беше произведение на Мила. Уникално – нямаше нищо подобно наоколо. Дрънкаше като нивеляшка и…
– Какво е нивеляшка?
– Една детска играчка без крачка. Има кръгло телце и като я сложиш на земята започва да се клати и да дрънка… Ама вие разбрахте ли откъде са се взели инструментите.
– Нн-е!
– Ами явно, като вземеш яйцето в ръце, и си намислиш много добре в какъв музикален инструмент искаш да се превърне, то се превръща в него. Малко само трябва да му помогнеш с моделираето.
– А защо онези са имали крачка?
– За контрабаса си трябва доста материал. И той е отишъл за най-важното – струните, лъка, грифа… Пък “крачката” са останали, за да компенсират дължината.
– А кой ги е направил?
– Казваха се “фокусите на ди Ария” – точно като “кубчето на Рубик”. Ди Ария е един музикант магьосник. Май че японец.
– Нн-е! “Ди” е немско!
– Не е немско бе, френско е!
– Не знам, не съм сигурен, стори ми се, че е с дръпнати очи. И че сигурно затова все ги кокори – за да не си личи много, че са дръпнати. Но както и да е. Тъкмо когато и аз се престраших да взема едно яйце и да видя какво мога да направя от него, корабът удари спирачки и почти изхвръкнахме на брега. Бяхме стигнали поредния панаир. В Аполония.
– Това в Япония ли е?
– Май не беше там. Някъде из южните морета. Но важното е, че аз така и не направих нищо от това “яйце”. Помня, че на ум ми дойде: “a good egg”. Просто малко го подържах в дланта си и това беше. Оттогава не съм виждал такива. Всъщност не съм виждал нищо подобно. Яд ме е, че не си взех тогава…
– Хайде да излезем!
– Добре. Тъкмо ще потърсим нивеляшки.
– Дда!
– Но преди това трябва да кажем заклинанието за откриване. Че в наши дни е трудна работа.

Казаха заклинанието за откриване, обялкоха си палтенцата и ги закопчаха добре, сложиха си шапките, излязоха на стълбите и заключиха вратата. Тогава Разказвачът се превърна в дракон – но не люспест, не! – козинката му беше беличка и мекичка, от най-приятните за гушкане. Малката Реги седна начело на редицата, погали дракона по плешката и му каза на ухото: “Пък аз вкъщи си имам делфин!” Отлетяха през отворения прозорец и, разбира се, намериха нивеляшки. (Нали бяха казали заклинанието за откриване.)


1 Comment so far
Leave a comment

Драконът е върховен! Знам аз, че Разказвачът има много мекички плешки :-D… А “Ария” е руска група, която ми прилича на “Скорпиънс”😀 .

Comment by sublimeswine




Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: