ALENAFANELA


Защо пишат хората
July 22, 2007, 7:55 pm
Filed under: Uncategorized

Спомням си, че този въпрос ме занимаваше, след като прочетох Щастливата любов на Давид Морау-Ферейра (а! и той Давид!). Защото беше успял някак да внедри в мене своята си мечта и тя да живее в мен, въпреки че е мъжка. И реших, че заради мечтите си пишат – за да може невъзможното поне мъничко да поживее в нечие сърце, в нечий ум. Не ми се вижда хуманно – не е хуманно да снасяш в чуждо гнездо, нали така.

И все пак и аз писах, за да запазя мечта.

Миши каза, че и от грандомания пишели. Аз нямаше да се сетя. Сигурно такива неща обаче не остават, не се запазват.

Някой пише ли заради читателя? Дали Мат ми написа онова стихотворение, за да задоволи читателските ми потребности? А те са свързани почти изцяло с естетическата наслада.

Аз пък разказите ги написах, за да спра да цивротя. Хваща ме скръбта за гушата, а аз се вкопчвам в компа. И така. “Швепс”, писан във ведро душевно състояние, стана пълна боза.

Анди пък се отъждестви с родилка, за да ми обясни защо творял. Можеш ли, вика, да спреш родилката да ражда.

А ето защо пише Пелевин. Или поне Пустота така обяснява (с. 279):
       … отдавна се досещах, че авторството е нещо съмнително. Всичко,
       което се иска от човека, взел перото и навел се над листа хартия е,
       да подреди безбройните разхвърляни из душата му дупки и ключалки
       в една линия така, че през тях върху листа изведнъж да падне
       слънчев лъч.

Не винаги е слънчев лъчът обаче. Има различни светлини. Виждат се и се чуват различно. Някои са топли, други не. Но останалото сигурно е така. Един драматург беше казал по телевизията, че целта е да станеш по-добър. Аз лично не знам, какво би могло да се напише, че да станат хората по-добри. Не бих могла нещо такова да напиша. (Не знам как, не че не бих искала.)

Слънчев лъч.

Есента, докато слушах Васко, стана нещо такова. Направо лумнаха разните му светлини. После ми обясни, че гонели музиката. Говореше и за някаква рамка, за акордите, ма нали не разбирам от материята, нищо не запомних.

А после, когато го доближавах, беше като сред звънтяща златна светлина. Топла. Но не слънчева. Сигурно от свещи, той нали такава обича. От която лицата на хората стават приказни. И остават много тъмни места, които да си ги запълваш, с каквото си поискаш.

Чудя се защо още мисля за него. Няма логика. Всъщност не мисля. Просто си спомням. Нали помня само това, което е събудило чувство.

Та затова ли свирят хората? За това ли рисуват? Заради лъча светлина?

Трябва да поразпитам.


Leave a Comment so far
Leave a comment



Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: