ALENAFANELA


нагоре-надолу (и обратно)
July 18, 2007, 12:14 am
Filed under: Морето

Ще започна от последния ден. Заради невероятните неща в него. И защото не мога да преживея нищо пълноценно, без да го споделя.

Невероятното бяха два или три мига. Излизах от морето, вече беше късен следобед. Не съм сигурна, но като че ли ми беше последното къпане. Загледах се във вълничката, която тръгна нагоре по пясъка. Преди да се върне, тя спря. Както забавят кадър по филмите и тук така стана. Малко по-късно същото се случи и с един гларус. И той се приземи на забавен каданс. Даже май дваж.

Имаше и deja vu. Моите от ранна детска възраст се отличават с изявлена делничност. Например как играем федербал в двора на Деси, майка й отваря прозореца и ни поднася топли сладки. Този път беше нещо, казано от Боби. Разбира се, сънувала съм я, далеч преди да я познавам. Но изглежда не само с мен е така. Албена каза по-късно вечерта: “Това вече съм го виждала, точно тази пица…”

Позабавлявах се с мисълта, че се сливат различни пластове на реалността. Кои ли? Ами например Пелевин нахлува в нашето битие-житие с японското си нашествие. Защо, казва, са ни стихове, щом имаме звездно небе. Нямаме, отговарям му, затова ни трябват стихове. Но и стихове няма. Да, нямаме звездно небе – заради light pollution. Тъкмо на рождения ден на Мила разглеждахме една такава нощна космическа снимка и Джеймс беше много впечатлен от местата, които не светеха на нея. Каза, че и при нас имало. Твърдеше, че така било на Иракли. Пита ме, дали съм била на място, където до хоризонта във всички посоки да няма никаква светлинка. (Милена беше далеч и се занимаваше с Пати, та не можа да помогне.)

Някой ден сигурно ще има антилайтпълушън туризъм – ще идват визитори да гледат звездното небе.

И естествено пак ми навряха Васил в очите. (Не знаят хорицата какво ме мъчи, не ги виня.) С репликата: “Василе, спиш ли?” (част от разказ, за който не ми се мисли). По ми е приятно да мисля за магарето. До бара (не барата!) карат бирата с каручка. Тази година я тегли кон, но миналата било магаре. Тегли магарето каручката с касите и насред път спира. Увещания, милувки, заплахи, побутвания – нищо не помагало. Стопанинът дигнал ръце, зел един чадър, забил го над магарешката кратуна – да не слънчаса – и отишъл да пие едно. Щом приключил, върнал се, взел чадъра и магарето саминко тръгнало напреде.

Този ден плажуването ни завърши с по един малък ром. Само добрата ни Мила май пийна ментичка. А Мартин – сокче. Боби пък нищо.

Хайде още малко чудеса от другите дни. Едното – всъщност цели две – бяха на края на ужасния ден с отиването и връщането до Пловдив. След целия стресов кошмар, невероятно как набутала се супер нахално в последната маршрутка за на юг и спазарила шофьора да ме остави на кръстовището при гробищата, бях трогателно съжалена от един благ мъж, който ми отстъпи място. Доста слабичък беше. Другите тъпници бяха преимуществено ячки мамини синчета и пробивни лелки. Трябва, изглежда, да си немощен, за да разбереш немощта на другите. Много мило, отсърце му благодаря.

Та пак тогава, с последни сили залетяла се нагоре по главната, за да прибера детето вкъщи и с умопомрачително мъчителни мисли за моята старост, подминавам младежи, които си дрънкат следното:
– Леле, брато, в оня ъгловия магазин каква рокля видях, страхотна, казвам ти.
– Кат’ е страхотна, ти ли ше я носиш.
– Не бе, как! Ей на т’ва момиче ше я купя.
Обърнах се, за да се уверя, че аз съм “момичето” и избягах бързичко, за да не ми видят бръчките. Веселко ми стана. Определено.

А другия път, когато пак ме налегна оная ми ти скръб, идва едно детенце-чужденче при мене и ми дава някакво охлювче. Душичка златна, ангелче небесно. Показвам му аз какво съм събрала, да си избере, което му харесва. Взе рапанчето. След миг идва с един огромен рапан и ми го бута в ръката. Този път имам в шепата си само камъни за жабки и му показвам как скачат. Взима един. И ми вика “Bye-bye!” Сладунчо ненагледен!

Ох, ще ми се да поразкажа и за хората, с които фактически бях. Много свестни. И едни добри души. В сравнение с тях се оказах разлигавена лигла. Гледам, че не съм споменала Румяна, ех, че блага душа! Нито пък Диди, много интересен субект… Пак ще се видим. Надявам се.

П.П. Много ме впечатли един топоним. Чух го, дремейки под чадъра след пладне. Някой каза: “Не ми се минава през Долината на лайната”. (Аз по невнимание минах предния ден оттам, но не ми хрумна нищо тъй поетично.)
П.П.П. У дома ме чакаше Wild is the Wind. Е те т’ва е да се завърнеш в бащнината къща! Бай дъ уей, има още един уайлд из дъ уинд в скайпа. Бас държа, че т’ва е някой знаком, който не говорит по италиански.😀


Leave a Comment so far
Leave a comment



Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: