ALENAFANELA


Good Times – Bad Times
July 4, 2007, 1:03 am
Filed under: The Worst in Me

Събудих се от смразяващ студ през нощта. Събудих се сякаш от умиране. Като удавник, който с последни сили изплува и се спасява някак си. Не помня съня. Не помня някога да ми е било толкова студено.

И ето тя пак дойде. Онази жестока мъка, която ме сграбчва за гърлото…

Нищо не мога да правя тогава. Нищичко. Щурам се нагоре-надолу и се нядявам на някоя случайна ласка. Само тè спасяват. Дори не се надявам, а абсорбирам, някак си.

Ласка ли. Не знам. Ужасно е това. Последната седмица гадостта достигна апогея си в петък. Тогава тази мътилка ме погълна цялостно; дори не можех да дишам. Стиска здраво и китките ми, направо искам да ги отрежа, само да се отърва.

Благодаря ви, мили приятели, че ме отървате.

Днес трябваше да мина по моста “Чавдар” и така зверски ме привличаше ниското през изпокъсаните решетести прегради. Викаше ме като някое митическо същество. Викаше ме като някое праисторическо минало. Тихо и проглушително. Не успях да отклоня погледа си, само затворих очи.

Не знам какво да правя с това. Всъщност знам. Изповед ми трябва, то е ясно.

Ще я хвана аз тази мъка и ще я изстискам като мокра кърпа. Ще я смачкам и премажа (някак си). С чуканче ще я счукам и с танк ще я прегазя. (Де да можех да я пипна, да я сграбча за гърлото, както тя сграбчва мен.)

Анализ ли трябва? Да обобщим. Кое е толкова зверско. Нали всички са живи и здрави (без Рикчето), имам страхотни приятели, чудесно семейство, две ръце и два крака, къща с дворче и рибки в езерцето, обрани зрели вишни и редки вдъхновения.

Та кое. В хронологичен ред (за последните 10 месеца):
1. загубих Реги, надявам се е добре
2. Саша не искал да комуникира с мен, дано е здрав
3. загубих Мат, дано и той така
4. Рик умря
5. Васко
6. пенсионирали са проф. Добрев (това днес го разбрах)
7. не знам дали ще се справя с изборите си, изборите, които вече съм направила, които ВЕЧЕ ми изглеждат фатални

Не мога и да говоря, когато тя ме сграбчи – това атавистично вещество. Дори не ми се бори с него. Не ми се занимава. Понякога не.

Но ето, че все някоя светлинка се явява. Първо “братя и сестри во скайп”, както казва Меци. И после наживо – дойдоха в нашите предели Мила, Милена и малкия Пат. После и Соня. Наистина съм най-щастлива като гушкам бебенце. И всичко лошо изчезва, става по-малко от прашинка и се чудиш как въобще ти се е струвало огромно. После съвсем забравяш за него. Има само истински неща от тук и сега, пак усещаш вкуса на храната, цветовете си връщат цвета, формите – формата.

Пихме мартини и ядохме вкусни неща. Вики съобщи, че ще му слагат шини (ето това се казва новина!). Аз пък реших да произвеждам ендорфини. Още не съм решила как точно. Соня донесе вкусен пъпеш и аз счупих една чаша.

Искам да се позадържа на повърхността. Помня какво казах, че когато ТОТАЛНО се отдадеш на лудостта си, всичко ще е наред. Обаче с тая лудост никак не се обичаме. Веднъж експериментирах с потъването до дъно – то дъно нямаше.

Само малко ендорфини ми трябват и всичко ще бъде наред.

Простете, че такъв егоизъм ме тряска. Инвалидите са големи нахали.


1 Comment so far
Leave a comment

Kate,Kate kak samo si go napisala! Napylni mi dushata. Prodaljavai vse taka!

Comment by Semper




Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: