ALENAFANELA


МЕЧО СБОРИЩЕ (на Мецанка)
June 18, 2007, 9:41 pm
Filed under: По света

 

Няма как, ще трябва да ви напиша и за Белица. Първото, което се сещам, е, че уж беше кръстена едновременно на Бела и Елица. Но това е друга история. И от преди много отдавна.

Милите мечоци.

Изобщо не ми казваха, къде отиваме, какво ще има там, какво ще става. Питах, ма мълчи оназ ми ти жена. Колко хора ще има, питам. Много, отвръща ми тя. Супер изчерпателен отговор!

Мили мои, съжалявам, че се влошавам с възрастта, но няма как, трябва откровено да споделя с вас изключителното си отвращение от отвратителното поведение на българи и румънци: ако нема келепир в тебе те отписват от живота, от вселената и от всичко останало. И какви злобни, какви подозрителни, какви омразни. Защо, защо, защо. Та аз толкова хубаво мнение имах за румънците от университета; и от катастрофата…

За сметка на това със западноевропейците се общуваше нормално. Явно дълбочината на славянската душа е минало. Ох.

Глупости, глупости. Всички от Белица бяха много точни. И чистосърдечни и открити. Светеха. А на какъв български говореха! Кажувам, казват. Боряна говореше с мен на софиянски, а като се обърне към тях – на техния си език. Като деца бяха, много ми харесват.

Но мечоците преди всичко. Светла, Мима и Мишо. Май че Мишо беше любимец на всички. Огромен, но слаботелесен. С алопеция. Не знаех какво е това, но Васко ми обясни, че когато имаш много паразити и не ги лекуваш се оплешивява. (Викам си, а, така значи неандерталците са загубили козината си; да не би женските да са имали повече паразити…) После каза, че и от други работи ставало и че и при хората го имало. Та на Мишо главата му е плешива, включително лицето. Не се лекувало това. Лекувало се, ма всеки ден трябвало да биеш инжекции, а къде ще биеш всеки ден инжекция на мечка – трудна работа. По-лошото е, че Мишо и не вижда добре. Глаукома. Ще лекуват, каквото могат.

На отиване Марк (доктор Льове), мечият зъболекар доброволец, ми обясни защо на танцуващите мечки им били толкова зле зъбите. Слюнката, вика, защитава зъба, предпазва го. А на тия мечки, нали все ги дърпат за халките, устите им са все отворени и пресъхнали, няма достатъчно слюнка и предните зъби са покрити с кариеси, загниват и за нищо не стават. Нашите мечки, казва, в немските мечи паркове, нямат такива проблеми.

Румънският Алекс търчи след мен и ми вика: „When are we going to Vasko. Сърцето ми се преобърща, глътвам си езика. Човечецът си повтаря въпроса, аз не реагирам. Потретя го – аз пак така. Добре че някой се притече на помощ и вика, „къв Васко бре?!” И Алекс се пъне на скапания си английски: „Васко ли, Баско ли, знам ли как се казваше онова място.” Ах, Банско било.

Много ми е смешно, че всички българи ми говорят първо на английски. Отговарям им спокойно на български и това много ги смущава. Но какво да правя.

Роберт е австриец, а прилича на мистичен образ от Тибет. Определено има азиатска кръв, но не говори за това. Беше така добър да ми даде якето си, когато настъпи големия студ и след като милата ми спътничка бе така любезна да ми обясни, че не можело да си взема полара от колата, тъй като я била паркирала чак долу на паркинга. Мил човек. Определено.

Алекс ме забавляваше цяла сутрин с приказки за великия китайски език. Той очевидно има китайска кръв и явно се гордее с това. Но родителите му, изглежда, не са се гордели и затова той не знае езика. Учил го е усърдно вече в съзнателна възраст и казва, че е адски труден. Че бил идиоматичен. Няма времена, няма падежи, но една и съща дума може да е глагол, а може и да предлог. Всичко зависи от контекста – ситуационния контекст. И с музикалността много трябва да внимаваш. Цяла фраза на немски може да е само дума на китайски. Поглежда през прозореца и казва: тук е точно като в Австрия. Израснал съм сред природата. Липсва ми, често я сънувам. И след малко: Някои хора решават да нямат деца. Аз също. Нямам време. Пък и е скъпо. Ти имаш ли деца? Не, казвам. Алекс прилича на китайски дракон. От носа му извират два снопа черни косми. Впечатлена съм.

В най-големият студ и дъжд милата ми спътничка ме накара да я чакам до безкрай. И моето търпение си има граници и накрая й се обадих да й кажа, че се качвам на последния рейс. По пътя бълнувах за вана и горещ фервекс. В рейса Марк ме пита знам ли как е на английски „anzünden ja, klar: light, put on. Искат с жена му да им напалят камината. Лесна работа, ще го уредим.

Прибирам се в стаята и потъвам в топлата вана до мозъка на костите си. Обличам си пижамата и решавам да поспя един час до вечерята. Робърт каза, че е от осем. Тъкмо се гушвам в прегръдките на Морфей (то няма кой друг да ме гушне) и на вратата се тропа. „Прощавай, Катерина, вечерята не била от осем, а от седем”. „Ама аз тъкмо си легнах!” „Знам, знам.” Пускам телевизора на музка, малко да се разсъня и се обличам изключително флегматично и безотговорно.

По пътя срещам Катерине от Швейцария. Тя много се радваше на чалгаджийската долнопробщина в ресторанта предишната вечер. Музиката, вика, й била в кръвта. Не съм много сигурна, какво има предвид и не коментирам. Била женена за турчин. Най-хубавото място в Турция не било много известно. За жалост не си записах името. Тя носи златен пръстен-змия с рубинени очи. Казвам й, че в Stardust има за такава гривна. „И гривна, казва, имам.” Ще прочете книгата.

Та срещам я тогава и заговаряйки я се озовавам на масата на Карстен и Филип. Филип ми говори все на немски и решавам че английския не го шпреха. Чак на идния ден разбрах, че съм грешала. Карстен дрънка безспир, не можеш да му вземеш микрофона. И все за работа. Харесват ми толкова вдъхновени хора – така да си обичат работата. Той е от ония немци, които са хипер иронични към всичко и към всички. Нямам против. Изглежда много самотен. И честен. Но не спира да говори и диалог е невъзможен.

Филип само ме кара да ям. Казвам му, полека. Иначе е фотограгф. Хубави снимки е направил, показа ми няколко на компютъра.

Идват Марко и гаджето му, забравих как се казва. Разказват ми за най-любимото си място на света. То е в Португалия. Тръгваш от Лисабон на запад и стигаш до най-западната точка на Европа. После е океанът. Брегът е стръмен и отвисоко гледаш безбрежните води. Разказаха ми и за „супермаркет идеята” в изкуството. Имало, значи магазини като супермаркети, но в тях се продавали само картини. Всеки такъв магазин си има и сайт. Харесваш си нещо в нета, после отиваш в супера да го видиш наживо и си го купуваш. (Ох, как се казваше тази мацка?! Имаше много готини дънки. По целите им крачоли минава едно въже, по него простряни избродирани тениски, панталони и сутиени в най-различни цветове.) В Германия супермаркетите за изкуство, признаха, са леко комерсиални. Но австрийският поне засега е на ниво. Идеята е, изкуството да е по-достъпно. Хем художниците да не губят толкова много от комисионните на галериите, хем клиентите да не плащат прекалено високи суми. Дали ще е ефикасно, още дълго ще мисля. Обещават да ми изпратят линка. Мацката каза, че съм първата жена в живота й, която е прочела „Страдание и възторг”. И много се радва, че ми харесва. Как да не ми харесва, Микеланджело е велик!

Втората работа на Марко е редактор на „К2”. Това е културно списание. Май съм го виждала някъде. Ще ми прати, казва, една бройка. Ще видим. Вчера отказах да изляза с него из София и може да си отмъсти.

Що толкоз ни мразят тия румънци. Да не е лично отношение на Алекс и Михай към мен. Все ми е тая. Да се морят.

Съжалявам, че не помня името на англичанката. Единственият човек, който се съгласи да ми прати снимки от сега. Дойде при мен специално да се запознае и да изрази възхита от работата ми. (Само чужденците бяха възхитени и вербализираха отношението си. Милите балкански субекти ме гледаха кръвнишки, с поглед да ме изпепелят. Защо, защо, защо.) Тя живее в южен Лондон. Леко й е втръснал. Разказвам й набързо как сме търсели Излингтън, Блекфрайърс бридж, Найтсбридж и т.н. И колко страхотно е било за мен в Лондон. И тя ще чете Геймън. Ще видим.

Мечоците ги бяха прегледали цялостно и пломбирали дентално. Пускат ги един по един. Първо Мимата, пропуснах, после Светла. На мен май тя ми е любмка от най-новите. Мъничка е и упойката й е дошла свръх. Лежи като парцал насред полянката и не може глава да изправи. Мимата беше вече къде гората. Мишо излезе, хвърлят му джанки, кайскийки и моркови, той обаче трева иска да пасе. Боряна ми каза, че другите мечки скубели тревичка чак след две седмици. Миличкият. Прави две крачки, връща се. Прави три, пак се връща. Опознава новата територия малко по малко. Полека. Постепенно увеличава кръгчетата. Границата му е един стълб. Старателно го облизва всеки път, щом стигне до него. И изведнъж като се юрна! Стигна първо до Светла, обърна й голямо внимание, но тя все не може да стане. После профуча покрай Мима и се запиля вдън гората.

Взех едно мечонче за подарък на милото ми племениче. Нали не успях да му харесам нищо в Истанбул. Дано се зарадва.  


Leave a Comment so far
Leave a comment



Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s



%d bloggers like this: