ALENAFANELA


Не ни трябва опора, а опера!
December 2, 2009, 9:40 am
Filed under: Свръхкратки, Uncategorized

Веднъж видях група футболни фенове с шалчета. пееха: “На опера, на опера, отиваме на опера, по дяволите футбола, отиваме на опера!”

(Инконтинентия Бътокс)



October 12, 2009, 12:10 pm
Filed under: Свръхкратки

както си стоях под лампата в градинката, на най-осветеното и широко място, един велосипедист-педерас ме сгази, падна на земята, после стана, взе да куца и вика: ти кво правиш тука ма

(Инконтинентия Бътокс)



Копнеж
December 17, 2008, 1:32 pm
Filed under: Поепично

косата ми е с цвят на бира.
задуха ли ветрец,
във нея всяко бръмбарче се спира
и стихче декламира

(автор: InBut)



November 22, 2008, 11:16 am
Filed under: Виц на деня, Свръхкратки

Двама дяволи дискутират:
– Перверзия ли е коктейлът?
– Перверзия е котелът.



Traum
November 5, 2008, 1:11 pm
Filed under: The Worst in Me

,,Du muß den Weg folgen. Auch wenn Du ihn nicht sehen kannst. Der Weg ist in deinem Herz. Nichts ist so wichtig wie ihn. Es ist schwer, manchmal unerträglich. Aber wenn Du das weißt, würdest Du es leichter erfahren. Muß Du nur kein Angst haben. Denn das Angst tötet die Mut und mann stirbt. Innerlich. Seelisch. Du bist aber kräftiger und es wird nicht unendlich dauern.“

 

„Hat kein Angst. Mach Deine Augen zu. Sehe mich an. Ich bin in Dir. Am Anfang des Weges. Er ist lang und mann kann ihn nicht immer sehen. Du schafst es aber. Komm.“

 

Noch eine schwere Nacht. Ich weiß nicht was das sein soll. Ich verstehe nicht. Ich habe keine Annung was passiert, wie ich leben muß. Ich kann nicht mehr spüren was gut und was böse ist. Wo ich bin. Was ich tun muß. Warum. Ich fühle mich sehr schwach. Erschopft. Wie ein Lappen. Doch gibt es ein Licht mitten drin. Attractive. Ich muß weg. Aber mein Weg geht nur rückwerts – in die Vergangencheit. Sehr weit zurück. So groß ist die Leidenschaft, die ich fühlen muß. Es kann nicht von ein eineges Leben sein. Es muß gererbt sein.

 

Sonnich. Weis von Licht. Warm. Ich kann fast nichts sehen und ich brauche nicht. Es reicht mich, daß es warm ist. Und hell. Gut, daß es keine Farben gibt. Strallen. Doch, Haare. Ich mag sie streichen. Doch, Wasser. Ich errinere mich. Wir haben es nachgesehen. Unendlich. Wir? Ich muß nur dorthin gehen wonach sie mich zeigt. Ich weiß das. Ich habe es gehört. Irgendwann.

 

 Noch ein Tag beginnt. Und mit ihm eine –  mindestens eine – Geschichte.



Гмуркане
October 31, 2008, 12:25 am
Filed under: Морето, Разкази

 

–АСЕНЕ!

Вълнистите поля изглеждат остри. На цвят. И на вид. Сухотата им е почти непоносима. Прерязаните със селски косù кухи тревни стебла измъчват с предчувствие за убождане. Напукана полуоплешивяла земя и преливаща морска шир – прекален контраст, драстичен визуален оксиморон. Колко ли по-хубаво е напролет, когато същите тия поля са застлани (не, обгърнати!) с мека прохладна трева, тичаща заедно с вятъра. Няма да усетиш как си стигнал морето. Няма да усетиш, как тревните вълни са се прелели в морски.

­– АСЕНЕ! – Весето викаше с тънкия си глас и с всички сили се опитваше да настигне момчетата. Те обаче, изглежда, изобщо и не подозираха, че тя е наблизо, дали от разговора, в който бяха потънали, дали от вятъра. Или пък от нещо друго.

Весето реши, че е безсмислено да вика и по-лесно ще е да ги настигне. С последни сили, вече почти зад гърба им, тя едва ли нe прошепна:

– Чакайте ме.

– О, Весèнце! Къде са другите?

– Пушат и ядат лютеница на терасата. Исках да съм с вас.

– Това е Симо. Искаш ли облак.

– Какъв облак?

– Забъркали сме го в тая бутилка, пийни си.

– За пръв път пия облак от бирена бутилка. За пръв път пия облак.

– Изобщо?

– Хи-хи. Пия ОБЛАК! Не е лошо. Симо, дай още една глътка.

Беше ù много приятно да върви между момчетата и да изчезва в мелодията на мъжките им гласове. Опитваше се да се съсредоточи върху смисъла на това, което те казваха, но фразите само докосваха съзнанието ù и се отдръпваха като вълни. Ритъмът им звучеше твърде силно, та да може някакъв друг смисъл да надделее.

На Асен и Симо обаче не им пречеше, че тя си мълчи. То си е по-добре момичетата да мълчат, даже такива като Весèто. В този случай ударението изпълнява различителна функция. Може би дори смислоразличителна. Но пък това много не личи в песничката за нея:

“Веее-сен-це мии-ло,

 май си от-ка-чии-лоо”

 Асен се усмихна и, изглежда, пропусна последното изречение на Симо. Едно магаре стоеше насред нищото и не правеше абсолютно нищо. Всички му обърнаха внимание с погледи, но не го изкоментираха. Присъствието му някак парадоксално омекотяваше и одухотворяваше бодливата сухота на пейзажа.

Весето мерна една наблюдателна кула и заяви, че иска да погледне отгоре.

– Страшно обичам да гледам отвисоко.

И полетя натам. Горе духаше бая. Вятърът грубо запушваше устата и не даваше да дишаш. Гледката не беше много живописна. Вече започваше да се смрачава. Цветовете чезнеха и всичко изглеждаше по-меко, ала и по-малко експресивно. Нямаше кой знае какво да се прави тук горе. Емоцията не струва пукната пара, ако няма с кого да я споделиш. Как иначе ще си я спомниш? Как ще си сигурен, че си я изживял? И как ще знаеш, колко силно си чувствал?

– Имате ли още облак?

Последва поредното кръгообразно движение на бутилката между тримата. Убитите цветове някак звучаха по-тихо. Убити цветове и убито време. Човек няма как да не притихне. И тя се заслуша. Говореха за самоубийството. Изглежда и двамата биха го оправдали. Не! Какви ги говорите бе, момчета, това е ужасно, грехота, слабост, дори никога не е изход. Идеалисти.

– Аз не го приемам!

Симо я погледна учудено, изобщо не очакваше реакция.

– Работата е там, как ще го направиш – трябва да е красиво.

– Не може да е красиво! Не може едно убийство да е красиво!

– Например ако скочиш отвисоко, сигурно поне за малко ще летиш.

– Ще падаш. Накрая ще станеш на пихтия. Грозна работа. Никога не бих го направила.

– Дори да няма изход?

– Винаги има изход.

– Някога няма. И светът е… гаден.

– Като погледнеш назад осъзнаваш, че дори когато ти е било много, ама много тежко, когато ти се е струвало направо непоносимо, стигаш до една точка след която всичко тръгва на добре. Всяко зло е за добро. Наистина.

– Абе… вярно си е.

– Пък и Ради казва, че това са изкушения. Подадеш ли им се, край.

– Весèнце, ще събереш ли съчки, докато се гмуркаме за миди. Дано ония се сетят да вземат ако не хляб, то поне някоя и друга царевица.

– Добре, но ми обещайте, че ако някога… ако ужасно силно ви се поиска да го направите, обещайте ми, че ще ми се обадите по телефона. Тогава и аз ще дойда. И ще скочим заедно. От някоя висока скала. В морето.

Когато ходилата ти пробият водата, много боли, направо пари, но после веднага безброй хладни мехурчета те прегръщат, събират се под мишниците и те гъделичкат. И ти изскачаш на повърхността като някое огромно продълговато мехурче. После виждаш земята с други очи, все едно за първи път.

– Обещайте ми. Симо, обещай!

– Обещавам.

Толкова е приятно да се облегнеш на някой топъл камък. Има нещо атавистично в това усещане. И в усещането, което изпитваш, когато огънят поглъща погледа ти. Трябва да се напрегнеш, за да откъснеш очи от притеглящата му същност.

– Гледайте, гледайте!

– Хе-хе, Весèто пак нещо видя.

– Падаща звезда.

– Че аз вече поне десета виждам – Деси бе облегнала гръб на гърдите на любимия и беше много, ама много, красива. С лице от огън.

– То си е нормално, всеки август има метеоритен дъжд.

– Трябва да си намислим желания.

Всички взеха да си намислят желания. Огънят започна да гасне и Симо предвидливо набута няколко кочана царевица в жаравата, която се беше образувала отстрани. Загледа се в танцуващите припламвания по овъглените парчета дърво. Огънят също бяга. За да го уловиш, трябва просто да му научиш логиката, да схванеш как той мисли. Това е то стъкмяването на огън. Това го мога. Трябва да има достатъчно въздух между съчките. Трябва да чувстваш, че имаш достатъчно въздух, иначе си загубен.

Всички си мълчаха. Но не беше тихо – морето дишаше. Китарата на Жоро не изглежда да им липсваше. Колко ли желания си бяха намислили общо? Трудно е да се пресметне. Като се отплеснеш в някоя мисъл може и никаква падаща звезда да не видиш. Пък и да видиш, ще намислиш ли навреме? И какво ли може да си пожелае човек? Какво си пожелават хората в наше време? Ти какво си пожелаваш?

Изкачиха се по вълнистите хълмове. Сега беше някак мекичко да стъпваш по тях. Сигурно от облака.

– Звездите правят “бжъъъц” – каза Весето и хлъцна.

– Весенце, какво си пило?

– Облак, хи-хлъц, хи-хи. Хлъц. Ха-ха-ха.

– Трябват ти семена от копър.

– А-бе, Деси, какви ги дрънкаш! Откъде да ги намерим?!

– Ми те просто помагат срещу хълцане, четох го в една книга за фитотерапията вкъщи. Трябва да се направи отвара от тия семена и хълцането ще секне.

– Ееее, ма то докато направиш отвара, сто пъти ще си спрял да хълцаш.

– Хлъц.

– Не се знае. Има патологични случаи. Ако стане хронично, може да продължи с години.

– Ле-хлъц-лелее.

– Виж, Весе, трябва да си глътнеш палеца и ще ти мине.

– Да с’, хлъц… Какво?

– Сгъваш го колкото можеш, така, отмяташ глава назад и го захапваш откъм най дългата му част. Така.

– Хлъц. Ама много ми харесва как правят звездите. Хлъц. Асене, утре ще ме боли ли главата?



Фенек
October 25, 2008, 6:42 pm
Filed under: Разкази

Фенекът живее в пустинята. Има големи, хубави уши и чува с тях всичко. Всяка добра дума, която някой някъде казва. Може да чува и лошите мисли, но не му е приятно. Чува песъчинките и вятъра, чува вкуса на хляб*, пробиването на кожата от комар, нечии очи, мъката и радостта. Ушите му са много важни, в тях е концентрирана хипнотичната му енергия. За разлика от китайските си посестрими – които всъщност се наричат японски лисици – не хипнотизира с опашка. Има хипнотични способности, но не са му любимите и не обича да ги използва. Често обаче прибягва до друг похват. Може да прескача навсякъде из трите измерения и отвъд тях. За това му помага пясъкът. Ето как става. Когато поиска да го направи (а то не винаги е свързано с желание за бягство), просто си представя дупка в пясъка и се хвърля в нея. Не знам какво точно става след това, мен ме беше страх да го последвам, но съм го виждал навсякъде, дори под леглото си. Струва ми се, че той може да се превръща и на други неща, например на котка, на вятър, на миризма на люляк, на зелен аметист, но човек никога не може да бъде сигурен.
Интересен е животът на фенека. Съвършен живот на самопознание и безбрежна сурова красота. Поне така стояха нещата докато той не срещна лъва.
За разлика от другите котки, пристрастени към индивидуалността, лъвът е стадно животно. Не понася самотата и дори може да умре, ако няма поне една женска, за която да се грижи. А този лъв беше попаднал в безбрежната пустиня. И до ден днешен не се знае как точно. Възможно е да се е изгубил в съня си. Или някой да се е пошегувал. Или просто магнитните частички в пясъка да са го привлекли. Както и златният прах.
Каквато и да беше причината, сега той беше сам самотен сред изгряваща зора. И това не беше първата от зорите в тоя край, които трябваше да изтърпява по принуда. Беше свикнал на горещина, но не и на пустош. Не знаеше накъде да тръгне – нямаше път, нито пък миризма, която да го упъти. Седеше си върху песъчинките и наблюдаваше просветляващия хоризонт. Мислеше за тайната в сърцето си – много тежка тайна. Може би трябваше да я каже на някого преди да изчезне. Сега беше твърде късно. Тогава реши да изкопае дупка и да изкрещи тайната си в нея. Бавно помръдна едната си лапа, повтори движението, пак бавно, и стана малка вдлъбнатинка. Нямаше закъде да бърза. Вгледа се в частичките магнетит в пясъка. Кръвта се размагнитва от магнита. Един приятел му беше казал. Ех, приятел.
Много се натъжи и даже, но между нас да си остане, мъничко си поплака, докато загребваше пясъка.
Дупката не ставаше много голяма – колкото пясък изравяше, толкова се срутваше веднага. Тъкмо мислеше да се откаже и в замъгления му поглед нещо помръдна. Вдлъбнатинката трепна и се отвори дупка. Беше фенекът.
Понякога толкова си вдълбочен в желание, че когато изведнъж желаното се появи, не разбираш, че това е то и се плашиш. Пък и след самота – дори да не си я искал – винаги е необходимо време за превключване.
Лъвът си стоеше онемял. Не че не знаеше какво да каже. Просто нямаше нищо за казване. И какво е това нелепо същество. Що за уши?!
Фенекът беше настръхнал от пътуването (статично електричество). Знаеше какво е лъв и знаеше колко е силен. Но сега косъмчетата на ушите му доловиха тревогата в лъвското сърце. И някаква безбрежна, атавистична мъка. Стана му много мъчно, но не го показа. Изтръска козина и си тръгна.
Лъвът го гледаше как върви към изгряващото слънце. Искаше му се да се върне. Малко да си поприказват. Човешки. Ела.
После не се виждаше нищо. Задълго. Беше заспал. Събуди се от странен шум. Не беше чувал такова нещо. Сякаш някой потриваше камъни един в друг. Огледа се. На корема му се беше облегнал фенекът. Скърцаше със зъбки в съня си.
„Хей!” каза си той весело наум.
– А? – отвори оче фенекът. – Какво каза?
– Нищо, мълча си.
– Каза „хей”.
– Така ли се казваш?
– Ами не знам. Ако искаш ми казвай така. А ти? Как се казваш?
– LUV. Защо си тук?
– Ти ме повика. Каза ми да дойда. Но като дойдох вече спеше.
– Прощавай, много бях изморен.
– Знам. Загубил си всичко. Знам какво е. Ела, ще ти покажа къде има вода.
Фенекът няма нужда от никого. Понеже е много силен. И ако някой се появи при него му е в тежест. Но пък колко хора могат да се похвалят с приятел лъв. Не знаеше какво да го прави. Уж голям, пък всеки момент ще ревне. И някаква тайна е глътнал, явно му е приседнала. Ще да го научи как се пътува през измеренията. Ще бъде страхотно да го правят заедно. Ех, колко неща ще му покаже.
И двамата тръгнаха, лъв и фенек – голяма котка и малко куче.

 

_______________________

 * Вкусът на хляб е нещо, което се чува още у Кортасар. Ако можеш да пееш.




Follow

Get every new post delivered to your Inbox.